Почитаме паметта на светите Баташки мъченици

На 17 май Българската православна Църква празнува паметта светите Баташки мъченици († 1876) – Събор на светите Баташки мъченици.

Всемилостивият, но и всеправеден Бог, Който промишлява както за царства и народи, така и за всеки отделен човек, никога не е оставял, не оставя и сега без Своята човеколюбива грижа и нашият православен български народ. Когато той е вървял здраво и неотклонно по Неговите пътища и е пазел заповедите Му, тогава се е и радвал на Неговите щедри благословения и е пребъдвал в мир и всяко благоденствие; когато пък е потъпквал святата Му воля и се е предавал на всякакви грехове и беззакония, смирявал го е с крепката Си десница и е допускал да го владеят друговерци и другородци, докато не се покае и завърне отново при Него.

Така нашият християнски Бог постъпи със страната и народа ни в края на 14-тото столетие от раждането по плът на Неговия Син, Господ и Спасител наш Иисус Христос, и в края на 19-то столетие от същото преславно събитие. Най-напред заради неговите тежки и неразкаяни грехове, Той го предаде под робство на нечестивите и неверни агаряни, а след това виждайки искреното му покаяние и ужасни злострадания, му изпращаше хиляди знайни и незнайни мъченици – изкупители, които със своята пролята кръв измиха петното на неговото отстъпление и му даруваха короната на дългоочакваната и превъжделена свобода.

Слънцесияйна по блясък и звездовидна по красота перла от тази корона са светите Баташки новомъченици.

Бедно е човешкото слово да изкаже величието на техния подвиг. Повече подобава, когато се споменава тяхното име да се застане на колене, очите да източат извори от сълзи на умиление и гърдите да изтръгнат ураган от въздишки. Но за да не се окажем черни неблагодарници за всичко онова, което те са сторили за нашето българско име и вяра, тук разказваме за тяхното мъченичество и подвиг.

Годината била 1876, краят на април, началото на май. След току-що отшумелите великденски празници никой и не подозирал, че много скоро след тях ще настъпи Разпети Петък за Батак, за България. Събитията в будното родопско селище поразително наподобявали евангелските събития през последните дни от земния живот на Христа Спасителя: първо небивалите тържества по случай Възкресение Христово и трепетното очакване на въстанието, което ще освободи батачани от турския гнет приличали на радостната възбуда, обзела някога Йерусалим при посрещането на Господа, приет за скорошен избавител на евреите от римските потисници; второ и тогава и сега народните настроения бърже се сменяли от възторженото „Осанна!” до умопомрачителното „Разпни, разпни Го!”; трето и тогава, и сега не липсвали Иуди и предатели, клетвопрестъпници и цена за кръв…

Именно предателството и престъпената клетва сложили скорошен край на Баташкото въстание и поголовното клане на хиляди. Между тях подобава да отбележим на първо място имената на достойните свещенослужители и отци Нейчо Баташки и Петър Баташки. Те по подражание на Добрия Пастир – Господ Иисус Христос, положили душите си за своите словесни овци (Йоан 10:15) и им дали светъл пример как трябва да се умира за вяра и род.

Докато батачани се скрили в църквата и се готвели за отчаяна съпротива срещу обсадилия ги враг, турците хванали отец Петър и му отрязали главата. Дошъл ред и на отец Нейчо. Турците искали свещеникът на всяка цена да се потурчи, защото знаели, че ако той се огъне и мнозина от народа ще последват примера му. Свещеникът отказал. Започнали мъченията: отсекли му ръцете, изболи му очите, скубели яростно брадата му… Преди обаче да го умъртвят, много пъти му задавали въпроса: „Чалма или брадва?” Отговорът бил мълчание. Тогава побеснелите башибозуци обезглавили пред очите му една от дъщерите му, после другата, третата и така до седмата му дъщеря. Сърцето на бащата се късало от мъка и болка, като гледал как убиват родните му деца, но въпреки това не надянал омразната чалма. Накрая отрязали едното му ухо, но оттам кръв не протекла. Той бил вече мъртъв. Въпреки това отсекли главата му и я хвърлили при отсечените глави на дъщерите му за назидание на другите клетници.

Мъченическият подвиг на отец Нейчо Баташки е равен, а може би и надвишава подвига на светите седем братя Макавеи и майка им Соломония от Ветхия Завет, защото той изтърпял и физическите страдания на момците и нравствените терзания на тяхната майка, която гледала техните мъки. Този величав подвиг с нищо не отстъпва от подвига на древните християнски великомъченици, в чиито сърца свещеният писател влага следните трогателни слова: „Господи, изтръгнаха езика ми, и не мога да те славословя; отсякоха ръцете ми и не мога да се осеня със знамението на Твоя Кръст, избодоха очите ми и не мога да погледна небесната висота на Твоето величие… В твоите ръце предавам духът си!”

Със славния мъченически венец се увенчали и повечето от баташките първенци. Между тях със златни букви на Небесата е изписано името на великомъченик Трендафил (Тошев).

Палачите мушнали подострения дървен кол между бедрата на жертвата и кръвясалите очи на башибозушката пасмина видели как цялото му тяло потреперяло от страховитата болка. Колът се движел полека нагоре в многострадалната плът на великомъченика, пробивайки си път нагоре към главата, и ушите, но башибозуците не чували нищо друго, освен силата на бликащата кръв, силата на запряната въздишка на мъченика. Дървото преминало през гърлото, излязло окървавено от устата на стареца, ала дядо Трендафил бил още жив! Тогава го турили въз жаркия огън – да бъде жив опечен. Не след дълго, в тия страшни мъки, многострадалния Христов мъченик обърнал ослепения си земен взор към небесата откъдето Всеведецът Бог всичко вижда и нищо не оставя ненаказано и предал духа си в Неговите ръце. Така Ахмед – ага се отблагодарил на своя благодетел – Трендафил, от когото преди получил стотици добрини.

Мъченическа смърт постигнала и един от най-видните първенци на Батак – Ангел Кавлака. Ангел бил обвинен във вероломство и опит за убийство на Ахмед – ага, след което го пронизали с петнадесет куршума. След това убийците съблекли дрехите му и нарязали тялото му, както касапите нарязват говеждото и овчето месо, що е за продан.

Летописец се потрудил да състави подробен списък на всички известни нему имена на страдалци от Батак, от единия прочит на които сърцето се свива. Там срещаме имената на деца сукалчета от по на няколко месеца до 15 годишни младежи.

Още повече са баташките новомъченици, чиито имена са скрити за нас, но знайни за Всеведеца Бог. Ала, макар и да не знаем техните имена, с подробности знаем как са били измъчвани и убивани за вяра, род и съвест.

Населението без разлика на пол и възраст се събрало в най-укрепените места на селото – черквата, училището, Трендафил Кереловата къща. Множество жени, деца, мъже и старци (около 200 – 300 души) се натрупало и в Богдановата къща като по-здрава сграда в долния край на селото. От този дом на страданието се започнало и клането. Изкарали всички мъже, жени и деца пред къщата – мъжете с момчетата от дванадесет годишна възраст нагоре отделени на една страна, а жените, момите и децата – на друга, като ги заградили околовръст с отправени срещу им пушки и ножове. На средата донесли дръвник. Сечта се започнала с мъжете, които били събличани полуголи, а след това ги събаряли на дръвника. Отсечените глави и отделените от тях тела хвърляли на две грамадни купчини около дръвника, палачите се сменяли. Всеки считал себе си длъжен да заколи поне по няколко християни, вярвайки че колкото повече и с по-големи зверства пролее гяурска кръв, толкова по-богато ще бъде възнаграден в бъдещия живот от „великия пророк с райска градина, с много и красиви жени и девойки, с пилаф, с чешми мед.”

След време се разбрало, че един дръвник не стига за толкова много народ и донесли още два. Освен клането на тях, наченало се и нещо друго – по всички страни, дето стояли бледните батачани. При касапина били довличани нови мъченици, на които той отсичал ръцете, краката, носовете, ушите… и най-сетне главата.

След мъжете дошъл ред на жените и децата. Най-напред жените ги завеждали на дръвника облечени само с риза, но по-сетне като видели, че това е в ущърб на голтаците – башибозуци, мъчителите захванали да ги събличат голи, както мъжете и да ги колят като агнета на дръвника. Батачанки показали същата мъжествена готовност за смъртта, както и мъжете. Тук само случаите били още по-ужасяващи и сърцераздирателни. Повеждат например майката към дръвника, а децата припкат около нея, промъкват се между касапите, улавят се за тялото и произнасят само умилителното, трогателното и детски обичливото: мамо!

И тук най-покъртителни били мъченията на младенците и децата. Тях често ги набивали на щикове. Летописецът пише: „Турците хладнокръвно са изваждали младенците от люлките с острието на щика, и като са ги прехвърляли няколко пъти от щик на щик като топка, хвърляли ги в лицето на ридаещите майки. Те са носели по улиците деца нанизани на щиковете, така щото техните главички висели над дупката на пушката, като обливали с кръв своите джелати. Най-сетне те отсичали главите на децата и карали техните другари да носят тия глави по улиците… Причината за това е твърде понятна: мюсюлманинът като убие известно число неверни гяури, си мисли, че влиза в рая, каквито и да са били греховете му. „При това убиването на децата е по-изгодно и по-безопасно. Тука в Батак башибозуците достигали до това, щото разпорвали утробите на бременните жени и убивали неродените деца все с тая цел – да уголемят числото на жертвите си”.

Върху батачани се изпълнили думите на Свещеното писание: „Заради Тебе (Боже) ни затриват всеки ден, смятат ни за овци, обречени на клане… предаде ни за укор на съседите ни, за присмех и хула на ония, които живеят около нас; всичко това дойде върху нас, ала ние Те не забравихме и Твоя завет не нарушихме… душата ни е унизена до прах, утробата ни е прилепнала до земята (Пс. 43:23, 14; Пс. 43:18, 26). „Ти ни изпита, Боже претопи ни, както се сребро претапя. Ти ни вкара в примка, тури окови на чреслата ни, постави човек над главата ни. Влязохме в огън и вода и Ти ни изведе на свобода” (Пс. 65:10-12). „Глас бе чут в Рама, плач и ридание и писък голям; Рахил плачеше за децата си и не искаше да се утеши, защото ги няма” (Мат. 2:18).

Само че евангелският Ирод детеубиец се оказал по-милостив от Ирод Отомански, защото оставил майките и бременните жени живи…

Баташката църкваВ църквата „Света Неделя” се събрала по-голямата част от цялото баташко население. Християните в черквата били нападнати едновременно с ония, които били скрити в училището. След неуспешен опит да влязат в храма, башибозуците захванали да къртят дувара, да правят в него дупки за пушките си и да убиват беззащитните. В скоро време куршумите запищели със смъртоносните си песни и мъже, жени и деца захванали да падат като покосена пшеница. Батачани отвътре и в църковния двор, колкото можели се отбранявали, но тези две пространства били изпълнени от такова гъсто множество, че нямало възможност дори за юмручна самоотбрана. Само башибозушкият ятаган правел място, само той полагал тия човешки класове от мъже, жени и деца на земята както сърпът на жетварката полага класовете на гъстата нива. Наред с приглушените удари на ятаганите и с дивите гласове на касапите, от всяка страна се донасяли детски отчаяни писъци, жаловитите гласове, печалните охкания и сърцераздирателните стенания на умиращите… Но първото впечатление скоро минало. Срещу неминуемото всеки противопоставил оная смирена готовност за смъртта, каквато е завещал в пример нашият Спасител, каквато се среща в житията на много почитани от Светата Църква светци. Риданията, стенанията и плачовете секнали като камбанен звън след зов за тревога. По четирите краища на калето (заградено пространство около същинския храм) се възцарила предсмъртна тишина, в която се слушали само ударите на ятагана, тежкото падане на обезглавените тела и тънките пискания на захвърлените или оставени без родители сукалчета. Дори болките не се чувствали сякаш така силно, дори и те сякаш замирали в смекчените сърца на мъчениците. Страданията на затворниците в храма били неописуеми! Цели три денонощия прекарали те в това състояние. Силно спарения въздух, притискането, страхотиите и всички други адски мъки изнурили силите на мало и голямо, устата им засъхнали и пламнали в страшна жажда. Тъкмо тогава свирепата агарянска изобретателност изнамерила ново по-злостно мъчение и угасила у клетите страдалци и сетните искри на надежда за избавление. От прозорците почнали да хвърлят кошери с пчели, които ядовито забръмчали между тях и забождали жилата си в плътта им. Подир тях взели да хвърлят натопена в газ и запалена слама. Пчелите ги жилели, запалената слама горяла, пържела живите им още лица, гъстият дим ги давел, лютял им в очите, тровел ги…

Адът се издигнал от преизподнята и се настанил в Баташката черква. В това време свободно нахлули в храма най-отчаяните от башибозушката сган. Думите, с които наченали клането били: „Гиди москов гяурлар!” Подир тях навлезли други, трети… – колкото можел да събере пътят на отворените кървави редове. Кръвта потекла, запръскала иконите на светците и се проливала върху телата на падналите и лежащите в несвяст.

Наред с клането, правели се и отвратителни подигравки с телата на убитите и се вършели такива грозотии, каквито само башибозушката кървава фантазия могла да измисли.

На 4 май се състояло последното клане на батачани. Ахмед – ага си послужил отново с измама: той заповядал да се направи списък на останалите живи жители на селото, на които уж правителството щяло да построи нови домове и да им повери приглеждането и прехраната на вдовиците и сирачетата. Заповедта се придружавала със заплахата, че който не се съобрази с нея и се скрие, ще бъде наказан със смърт. Съгласно това излезли всички остатъци подир многото кланета, и когато башибозуците отделили мъжете от жените и децата – оказало се, че те били само около триста души. Тогава Ахмед-ага се качил на коня си и с голяма част от башибозуците подбрал тристата мъже, та ги докарал до изгореното училище. Там ги изклали един по един на дървения мост на реката срещу училището. И тука, както и у Богданови, по-напред ги събличали голи и сетне ги водели на дръвника. На всички телата падали от едната страна на моста, а главите от другата.

След потушаването на въстанието по почин на великите сили в Пловдив започнало разследване на престъпленията на неговите „усмирители”. Бидейки един от тях Ахмед – ага бил осъден на заточение в Диар Бекир, където не останал дълго. След подписването на Берлинския договор се завърнал в Барутин и заживял богато като търговец и стопанин на големи стада добитък. Но в Диар Бекир той се бил заразил от проказа. През 1881 г. коварната болест го съборила на легло и постепенно го превърнала в куп изгнило месо. И тъй, той умрял в мъки, сам изоставен от всички, дори и от семейството си.

А хилядите Баташки новомъченици наследили вечното и нетленно богатство на Царството Божие, откъдето се молят за нас, техните бедни откъм вяра и добри дела, техни сънародници, но почитащи с любов и признателност светлата им памет.

***

Свети апостол Андроник принадлежи към лика на седемдесетте апостоли. Той повярвал в Христа по-рано от свети апостол Павел, на когото се падал роднина, както свидетелства апостол Павел в Посланието до Римляни:

„Поздравете Андроника и Юния, мои сродници и съзатворници, които се чутовни между апостолите и които още преди мене повярваха в Христа“ Рим.- 16:7).

Свети Андроник бил епископ в Панония; Панония била една от големите южнодунавски области на Римската империя. Границите й били разположени: на запад – до Алпите, на юг – по река Сава, на изток и на север – по река Дунав. В историята на християнската Църква Панония е известна като място на проповедническата дейност на Славянските първоучители – светите равноапостоли Кирил и Методий, но той не бил проповедник и учител само в един град или само в една страна, а благовествувал по целия свят. Пътешествувал по различни страни, като навсякъде проповядвал Христовото учение и изкоренявал бесовските заблуди. Помощница в проповедническата дейност му била преславната Юния.

Андроник, заедно с Юния, умрял за света заради Христа, за да доведе мнозина до познаване на истинния Бог. И наистина, той разрушил чрез проповедта си много идолски храмове и издигнал на местата им християнски църкви, изгонвал нечистите духове от хората и лекувал недъзите на немощните и болните. Когато дошло време да преминат във вечността, Андроник и Юния били удостоени от Господ с венеца на апостолството и на мъченическия подвиг, тъй като пострадали много от езичниците. Честните им мощи били намерени заедно с мощите на много други свети мъченици в Евгения. На християните е било известено за тези мощи чрез особено Божие откровение, както това е описано подробно при датата 22 февруари (Виж Намиране честните мощи на св. мъченици в Евгения).

***

Житие на св. Николай Софийски

Свети великомъченик Николай Софийски е българин от Янина (Тесалия). Той бил син на благочестивите родители Мартин и Евфросиния. Най-напред се научил да чете, а след това усвоил обущарския занаят. Николай бил умен, добър, красив и строен и трябвало да избяга от родния си град, защото турците не търпели християнин с такива добри качества и щели насила да го напряват свой единоверец.

Дошъл в София, Николай започнал добре да печели, като не забравял обичая си да посещава бедни и затворници и да раздава милостиня. Гражданите на София го обикнали и го свързали със законен брак, за да го задържат при себе си завинаги. Но и тука турците му завидели и Николай трябвало отново да бяга, сега пък в Румъния, гдето го взел в своята гвардия влашкият войвода Мирчо. Обаче жестокото отношение на войводата към своя православен народ скоро го отблъснало, а любовта му към съпругата и децата му го заставила да се върне обратно в София. Тогава той бил на 45 години.

Турците вече твърдо решили да го присъединят към своята вяра. Поканили го на обед, подир който всички изпили по чаша турски шербет, но само Николай от това питие заспал в дълбок сън. Тогава ходжата извършил над него обреда на мохамеданското обрезание. Като се събудил, той разбрал какво е станало и с плач се отправил за дома си. Нещастният Николай не излязъл от дома си цяла година, докато най-после на празника Възнесение Господне ходжата го предупредил, че той занапред ще трябва да посещава тяхната джамия. Укрепен от молитвата, Николай твърдо му отговорил, че той за нищо на света не ще промени християнската вяра на своите родители. От това време започнал неговият мъченически подвиг.

Много мохамедани, които били крайно враждебно настроени срещу християнската вяра, настойчиво изискали от съдията смъртта на Николай. Нахвърлили се срещу него с ругатни и закани. Хвърлили го в затвора, където го подложили на страшни мъчения. Извели го отново на съд, по време на който един озверен турчин ударил мъченика по главата с дърво, така че челюстите му се счупили и дясното му око излязло от очната кухина. Но следващата нощ, по време на гореща молитва за помощ свише, Господ изцелил страдалеца съвършено, на което се удивлявали всички, които го видели.

Параклисът „Св. Николай Софийски“, построен на място, наричано „Търницата“ (София, ул. Цар Симеон), където на 17 май 1555 г. е бил изгорен от поробителите турци св. мъченик Николай Софийски. Снимка: Мартин Митов, www.mitov.org

На последното съдебно заседание съдията намерил, че Николай е невинен. Но фанатизираната тълпа не се подчинила на присъдата. Мъченикът бил изведен вън от тогавашния град и там – при „Трите кладенци“ (Юч бунар) – той бил убит с камъни на 17 май 1555 година. Още тогава мъртвото му тяло било изгорено и пепелта била разхвърлена на четирите страни според повелята на Корана.

От мощите му била намерена само една частица от теменната кост, която отхвръкнала настрани по време на убийството, и няколко обгорени костички, намерени отпосле в пепелта от кладата, които и сега се пазят в църквата „Свети Николай Софийски“, издигната на лобното му място и в негова чест 300 години след смъртта му.

Житието на свети великомъченик Николай Софийски е написано от съвременника на мъченика и очевидец на неговите страдания и смърт, дякон Матей Граматик.