На 1 май много държави по света отбелязват Деня на труда и на международната работническа солидарност. Денят е един от официалните празници и в България.
За първи път опит за честване на 1 май у нас се прави през 1890 г. от Топографското дружество. През 1939 г. денят е обявен за официален празник, а от 1945 г. комунистическата власт започва да го отбелязва всяка година.
След края на комунистическия режим през 1989 г., 1 май продължава да е официален и неработен ден, но държавната власт не се ангажира с организирането на масови прояви, както по времето на социализма.
Историята на празника се свързва с международното социалистическо движение през XIX век и работническите протести за зачитане на социални права. Началото се поставя на 1 май 1886 г. в САЩ, когато профсъюзите провеждат неофициална национална стачка с участието на 300 000 работници от цялата страна с искане за въвеждане на официален 8-часов работен ден. След тридневни протести в Чикаго полицията и частните охранители разпръсват протестиращите, убиват няколко от тях и раняват около 200. На 4 май, по време на последвалия протест срещу полицейското насилие, сред силите на реда е хвърлена бомба, при която загива един униформен, а шестима са ранени. Бързо са осъдени и екзекутирани 7 анархисти, но впоследствие са оправдани.
През 1889 година Учредителният конгрес на Втория интернационал, проведен в Париж, призовава за международни демонстрации в знак на солидарност към протестите в Чикаго. През 1904 г. Международната конференция на социалистите в Амстердам призовава "социалдемократическите партии и профсъюзите от всички страни да демонстрират енергично на 1 май за официалното признаване на 8-часовия работен ден, за права на пролетариата и за световен мир". Тъй като най-ефективният начин за демонстрации е стачката, Конгресът решава, че е "задължително за всички пролетарски организации от всички страни да спрат да работят на 1 май, навсякъде, където е възможно".
